Органите на съдебната власт – съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност (акад. П. Стайнов, проф. А. Ангелов, проф. Б. Спасов, „Опит за систематизация на подзаконовите нормативни актове в НРБ“, сп. „Правна мисъл“, 1957 г., кн. 2). Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт. Съдебната власт не може да приема подзаконови нормативни актове, а още по-малко такива може да приема кадровият орган на тази власт, какъвто е ВСС и който с чл. 130, ал. 6 от Конституцията е оправомощен да издава само индивидуални и общи административни актове. Характерът на материята, по която се предписва ВСС да създава правила, не изисква те бъдат облечени във формата на нормативни актове, защото ВСС не може да урежда условията, а само реда за провеждане на процедурите, свързани с назначаването на съдии, прокурори и следователи и тяхното кариерно развитие. Ето защо вътрешните правила, приемани от ВСС, нямат качеството на наредби и не притежават белезите, присъщи на тези нормативни актове, поради което не могат да носят това наименование. Поначало наименованието на всеки нормативен акт сочи вида на акта и главния му предмет, поради което наименованието винаги трябва да бъде точно и правилно, а не формално, още повече, че това е свързано и с редица други правни последици.
\nВисшият съдебен съвет, освен оспорените в искането три наредби по чл. 75, 194в и 209а ЗСВ, издава и други наредби, които не са оспорени в искането – на основание чл. 30, т. 16 ЗСВ той одобрява автоматизирани информационни системи за органите на съдебната власт и приема наредба за тяхното изграждане, внедряване, използване и развитие, а на основание чл. 403, ал. 1 ЗСВ приема наредба за вещите лица. С всички посочени наредби ВСС първично урежда обществени отношения, неуредени от по-високи по степен нормативни актове, а правилото на чл. 114 от Конституцията е, че с подзаконови нормативни актове могат да се регулират само вторични обществени отношения.
\nОсвен приемането на наредби ВСС приема и вътрешни правила – правилник за организацията на дейността си и за своята администрация (чл. 30, ал. 4 ЗСВ), правила за организацията и дейността на комисиите по професионална етика (чл. 39б, ал. 2 ЗСВ), правила за дейността на съдиите и прокурорите наставници (чл. 242, ал. 2 ЗСВ) и одобрява Кодекс за етично поведение на българските магистрати и Етичен кодекс на съдебните служители (чл. 30, ал. 1, т. 12 ЗСВ). За пръв път Законът за съдебната власт от 1994 г. с изменението (ДВ, бр. 29 от 2004 г.) предвижда ВСС да издаде наредби за реда за извършване на атестирането и за реда за провеждане на конкурсите, както и за условията и реда за определяне възнагражденията на вещите лица. Конституционният съд изоставя практиката, възприета в Решение № 13 от 2002 г. по к. д. № 17 от 2002 г., съгласно която не е противоконституционен чл. 129, ал. 4 ЗСВ (отм.) в частта, с която се възлага на ВСС с наредба да определя реда за атестация. Соченото решение в тази му част няма мотиви, а препраща към мотивите относно утвърждаване от ВСС на правилата за професионална етика, приети от съсловните организации на съдии, прокурори и следователи, т.е. към съществено различно правомощие на ВСС.
\nРазпоредбата на чл. 133 от Конституцията предвижда организацията и дейността на ВСС, на съдилищата, на прокурорските и на следствените органи, статутът на съдиите, прокурорите и следователите, условията и редът за назначаване и освобождаване от длъжност на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите, както и за осъществяване на тяхната отговорност да се уреждат със закон. Конституцията предоставя компетентност на законодателя със закон да уреди условията и реда за назначаване и освобождаване на съдиите, прокурорите, следователите и съдебните заседатели, поради което е недопустимо това правомощие да се делегира от законодателната власт на друг орган на държавна власт, който да ги уреди с подзаконови нормативни актове. Подобно делегиране на законодателна компетентност противоречи на Основния закон и в този смисъл Конституционният съд вече е имал възможността да се произнесе с Решение № 13 от 2002 г. по к. д. № 17 от 2002 г., като е приел за недопустимо от гледна точка на Конституцията Министерският съвет да приема правилник за организацията на съдебните експертизи и дейността на съдебните експерти, които са в неразривна връзка с осъществяване на правосъдието и с оглед на чл. 133 от Конституцията дейността им следва да бъде уредена със закон.
\nНяма конституционна възможност законодателят да предостави другиму правомощията да урежда обществените отношения, свързани със съдебната власт. Уреждането по траен начин на законодателно ниво на изброените в чл. 133 от Конституцията обществени отношения е един от механизмите за въздействие на законодателната върху съдебната власт. На законово ниво за относително дълъг период от време следва да бъдат уредени обществените отношения, свързани с критериите и реда за атестиране и оттам за кариерно израстване в съдебната власт, а не това да става с често променяни подзаконови нормативни актове, приемани от ВСС, който е създаден да ги прилага при осъществяване на кадровата политика в съдебната власт.
\nС приемането на подзаконови нормативни актове от орган на съдебната власт се нарушава конституционният принцип за разделение на властите, прогласен в чл. 8 от Конституцията, защото регулирането на обществените отношения от съответната власт трябва да отговаря на изискванията на Основния закон и то е елемент от правната стабилност на правовата държава.
\nПри закрепване на конституционно ниво на правомощията на ВСС чл. 130, ал. 6 не му предоставя правомощие да издава подзаконови нормативни актове. И чл. 30, ал. 1 ЗСВ при приемането на закона не предвижда сред правомощията, които осъществява ВСС, подобно правомощие. Впоследствие с измененията на Закона за съдебната власт то е уредено в чл. 30, ал. 1, т. 10 и 16, но не като самостоятелно правомощие за издаване на подзаконови нормативни актове, а като дописано към вече съществуващи правомощия. Така в чл. 30, ал. 1 ЗСВ към съществуващото правомощие на ВСС да извършва атестиране е добавено то да става съобразно критериите, определени с наредбата по чл. 209а ЗСВ, вместо критериите, уредени в закона, а в чл. 30, т. 16 ЗСВ към правомощието на съвета да одобрява автоматизираните информационни системи на органите на съдебната власт е добавена възможността и да приема наредба за реда за тяхното изграждане, внедряване, използване и развитие. Още по-малко може да се приеме, че ВСС разполага с компетентност да уреди обществените отношения, свързани със съдебните заседатели (чл. 75 ЗСВ) или с вещите лица (чл. 403 ЗСВ), защото това са обществени отношения, пряко свързани с правосъдната дейност на органите на съдебната власт, и те не могат да се уреждат от кадровия орган на тази власт.
\nВисшият съдебен съвет не е овластен от Конституцията да приема наредби, с които да дава първична правна уредба на материята по чл. 133 от Конституцията, защото той има правомощията да приема само вътрешни правила. Доколкото законовите положения се нуждаят от уточняване в детайли с оглед прилагането им, ВСС може да извършва и външно нормотворчество, съобразено с Конституцията и Закона за съдебната власт, като приема правила, указания и методики, каквито впрочем актове той е издавал в миналото, а някои от тях продължава да издава и понастоящем.
\nПредвид гореизложеното Конституционният съд установява противоконституционност на оспорените чл. 75, 194в и 209а ЗСВ, както и на § 126, ал. 1 и § 130 ПЗР ЗИДЗСВ поради противоречието им с принципа на правовата държава и принципа на разделение на властите, както и с чл. 130, ал. 6 и чл. 133 от Конституцията.
\nІІІ. Относно изискванията за назначаване на главен инспектор и инспектори в Инспектората към Висшия съдебен съвет – чл. 42, ал. 2 и 3 и чл. 50 ЗСВ С оспорения чл. 42, ал. 2 ЗСВ към съществуващото изискване за избор на главен инспектор да има най-малко 15 години юридически стаж са въведени още две изисквания: първото – главният инспектор да има специален стаж най-малко 10 години като съдия в окръжен или апелативен съд, във Върховния касационен или Върховния административен съд, прокурор в окръжна или апелативна прокуратура, във Върховна касационна прокуратура или Върховна административна прокуратура или следовател в Националната следствена служба или в окръжен следствен отдел, и второто – главният инспектор да е съдия, прокурор или следовател. Оспореното изменение в чл. 42, ал. 3 ЗСВ се състои до въвеждане на изискването петима от инспекторите освен най-малко 12 години юридически стаж да имат в рамките на този стаж най-малко 5 години стаж в посочените по-горе органи (за останалите петима инспектори изискването да имат най-малко 8 години специален стаж е непроменено). След изменението оспореният чл. 50 ЗСВ предвижда главният инспектор и инспекторите след изтичането на мандата или при предсрочното му прекратяване поради подаване на оставка да се възстановяват не на длъжността, която са заемали, а на длъжност съдия, прокурор или следовател не по-ниска от заеманата преди избора.
\nГрупата народни представители оспорват сочените разпоредби като противоконституционни, като твърдят, че са дискриминационни спрямо адвокати, преподаватели и всички останали юристи, както и че противоречат на принципите на правовата държава, на чл. 6 и 132а от Конституцията.
\nИскането се подкрепя от Инспектората към Висшия съдебен съвет, Националната следствена служба, Висшия адвокатски съвет, Института за модерна политика и Асоциацията за Европейска интеграция и права на човека, които излагат аргументи, че разпоредбите са дискриминационни.
\nМинистерският съвет, министърът на правосъдието, министърът на финансите, министърът на вътрешните работи, Върховният касационен съд и Съюзът на юристите в България в становищата си считат искането за неоснователно в тази част по съображения, че не се съзира нетърпимо конституционно отклонение, защото новите изисквания за квалификация са въведени в рамките на допустимата от Конституцията целесъобразност. Признакът квалификация не е дискриминационен и цели познаване на проблемите на съдебната власт към момента на назначаването. Твърдят, че изискването за главен инспектор е въведено поради значимостта на функциите му да представлява и ръководи Инспектората към ВСС.
\nРазпоредбата на чл. 132а от Конституцията, създадена с четвъртата й поправка (ДВ, бр. 12 от 2007 г.), пестеливо урежда на конституционно ниво състава на Инспектората към ВСС, начина на избор и срока на мандата на главния инспектор и инспекторите. За разлика от условията за избор към членовете на ВСС, които са конституционно закрепени в чл. 130, ал. 2 от Конституцията, в чл. 132а от Основния закон не са предвидени условията за заемане на длъжностите главен инспектор и инспектори. Правомощието да уреди условията и реда за избирането и освобождаването им чл. 132а, т. 10 от Конституцията предоставя на законодателя и това е сторено със Закона за съдебната власт. По подобие на чл. 130, ал. 2 от Конституцията чл. 42, ал. 1 и 2 ЗСВ въвежда за избор на главен инспектор същите изисквания като за член на ВСС, а именно да е юрист с високи професионални и нравствени качества и с 15 години юридически стаж като допълнителен критерий за професионализъм.
\nС оспорените разпоредби като гаранция за професионализъм на главния инспектор и на част от инспекторите се въвежда и изискване за специален стаж в рамките на общия юридически стаж, който според целесъобразността на законодателя може да бъде придобит в органите на съдебната власт от окръжно ниво нагоре. Както вече Конституционният съд е имал възможността да се произнесе, изискването за специален юридически стаж е конкретизация на изискването за високи професионални качества, то е изискване на основание признака професионализъм и това е съвместима с Конституцията законова целесъобразност (вж. Решение № 8 от 1994 г. по к. д. № 9 от 1994 г.). Ето защо оспорената разпоредба на чл. 42, ал. 2 и 3 ЗСВ в частта, с която се въвеждат изисквания за специален стаж, не е противоконституционна и искането в тази му част следва да бъде отхвърлено, защото разпоредбата не противоречи на чл. 4, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от Конституцията.
\nСъдът преценява като противоконституционно въведеното изискване главният инспектор към момента на избора да е съдия, прокурор или следовател. Безспорно, за да могат главният инспектор и инспекторите да контролират дейността на съдебните органи в рамките на предоставените им от Конституцията и Закона за съдебната власт правомощия, те трябва да познават организацията на работа на тези органи. Предвид това придобитият практически опит при работа в тези органи е изключително полезен, съчетан с притежаването на теоретични знания. Не е задължително обаче за професионализма на главния инспектор непосредствено преди избора му той непременно да работи като съдия, прокурор или следовател. Заемането на посочените длъжности в съдебната система към конкретен момент само по себе си не е абсолютна гаранция за професионализъм и за най-добро познаване работата на съда, прокуратура и следствието едновременно.
\nДоводите при обсъждането на оспореното изменение, отразени в стенографските дневници на Народното събрание от 30.12.2010 г., са, че съдиите, прокурорите и следователите познават в по-голяма степен действащите процесуални закони и организацията на съдебните органи. Те не се споделят от Конституционния съд, защото органите на съдебната власт осъществяват различни дейности, поради което специализираният стаж в някой от тях е предимство в работата на главния инспектор, но не може да се твърди, че само действащите съдии, прокурори и следователи имат актуални познания за всички органи на съдебната власт. Понятието „юристи“ обхваща всички юристи – лицата, придобили образователна степен „магистри“ по право, и не може със закон да се въвеждат ограничения по тесен профилиран белег на юридическата професия (вж.
\nРешение № 3 от 1992 г. по к. д. № 30 от 1991 г.).
\nРазпоредбата на чл. 6 от Конституцията прокламира равенството на всички граждани пред закона и недопускането на никакви ограничения на правата или привилегиите, основани на лично и обществено положение. Създаването на неравни права на определена група юристи – съдии, прокурори и следователи, е дискриминационна мярка и представлява неравно третиране на останалата по-голяма част от юристите, които притежават високите професионални и морални качества и необходимия минимален общ и специален стаж за заемане на длъжността главен инспектор. Неравно е третирането на юристите и вътре в Инспектората, тъй като към главния инспектор се предвиждат различни изисквания за професионализъм. Той не е едноличен орган, а е част от колективен орган, поради което няма основателна причина само за него да се предвижда различно изискване за професионализъм при прилагане на двойствен подход към него и към инспекторите. Съгласно чл. 60 ЗСВ правомощията на главния инспектор включват общо организационно и методическо ръководство на дейността на Инспектората, представителни функции, разпореждане със средствата в бюджетната сметка, организиране издаването на бюлетин, сключване и прекратяване на трудовите договори с експертите и служителите и пр. и за изпълнението на тези правомощия не е необходимо към момента на избора му да заема длъжност съдия, прокурор или следовател.
\nПротивоконституционно е да се третират нееднакво различните юристи, като се привилегирова една група и се създават ограничения за останалата голяма част по критерий вид на упражняваната професия, и то преценен към определен момент. Длъжността на главния инспектор е по-скоро организационна и оперативна и няма никакво основание той като ръководител на контролен орган, създаден да подпомага ВСС, да отговаря на повече изисквания от другите членове на същия орган и от самите членове на ВСС.
\nПо горните съображения разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗСВ следва да бъде обявена за противоконституционна в частта „съдия, прокурор или следовател, който“, защото нарушава принципа за равенство на гражданите пред закона по чл. 6, ал. 2 от Конституцията по признака обществено положение. Като последица от това за противоконституционна следва да бъде обявена и разпоредбата на чл. 50 ЗСВ в частта „съдия, прокурор или следовател“.
\nІV. Относно § 136 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 1 от 2011 г.) в частта му, съгласно която § 20, т. 2 от закона влиза в сила от 1 януари 2010 г.
\nТвърди се в искането, че ЗИДЗСВ е обнародван на 04.01.2011 г., а § 136 ПЗР ЗИДЗСВ връща времето една година назад и придава обратно действие на закона, което е конституционно недопустимо, тъй като според вносителите на искането целта е да се възстанови изгубеният преди една година статут на съдебните заседатели.
\nИскането се подкрепя в становищата на главния прокурор, Върховния касационен съд и Висшия адвокатски съвет, а се оспорва от Министерския съвет, министъра на правосъдието, министъра на финансите, министъра на вътрешните работи и Съюза на юристите в България.
\nВидно от стенографските дневници на Народното събрание и докладите на Комисията по правните въпроси, предложението за оспорената част от § 136 ПЗР ЗИДЗСВ не е прието в комисията, а при прегласуването му от народните представители в пленарна зала на второ четене на законопроекта на ЗИДЗСВ в тринадесетото извънредно заседание на 20.12.2010 г. нормата на § 136 ПЗР ЗИДЗСВ в оспорената й част няма самостоятелно значение, поради което и не може да бъде разглеждана изолирано. Тя е неразривно свързана с изменението на чл. 69, ал. 2 ЗСВ, съгласно който, ако разглеждането на делото, в което участват съдебни заседатели, продължи след изтичане на петгодишния срок, за който те се избират и който започва да тече от датата на клетвата им, мандатът им продължава до приключването на делото в съответната съдебна инстанция.
\nПосоченото изменение на чл. 69, ал. 2 ЗСВ е извършено с § 20, т. 2 ЗИДЗСВ, който не е оспорен от вносителите на искането. Мотивите за приемане на новата алинея втора на чл. 69 ЗСВ са изложени в пленарна зала и те са свързани с фактите, че не са избрани нови съдебни заседатели и не е приключило на съответната инстанция разглеждането на тежки наказателни производства, по които вече са разпитани много подсъдими, свидетели и вещи лица, а в съдебните състави участват съдебни заседатели, чийто мандат е изтекъл. За да се избегне започване отначало на съдебните процеси по прагматични съображения, наложени от обективна необходимост, Комисията по правни въпроси е предложила създаването на новата алинея втора на чл. 69 ЗСВ. Това положение не е ново в нашата правна система. Аналогично нормативно разрешение на въпроса, свързан с изтичането на мандата на съдебните заседатели, се съдържа в чл. 71 от Закона за устройство на съдилищата (обн., ДВ, бр. 23 от 1976 г.; отм., бр. 59 от 1994 г.), съгласно който съдебните заседатели продължават да изпълняват длъжността си и след изтичане на срока, за който са избрани, до встъпване в длъжност на новоизбраните, и в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 27 от 1994 г. за съдебните заседатели, издадена от министъра на правосъдието (обн., ДВ, бр. 105 от 1994 г.; отм., бр. 6 от 2008 г.), съгласно който мандатът на съдебните заседатели може да бъде удължен и те могат да продължат участието си само по започнати наказателни дела.
\nРазглежданият въпрос е от голямо практическо значение, защото съгласно чл. 69, ал. 1 ЗСВ мандатът на съдебните заседатели е 5 години, а в чл. 258 НПК е залегнал принципът за неизменност на съдебния състав, който изисква делото да се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание, а когато някой член от състава на съда не може да продължи да участва в разглеждането на делото и се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало. Участието в разглеждане на дело от съдебен заседател с изтекъл мандат ще доведе до опорочаване на присъдата поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила като постановена от незаконен състав (чл. 348, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 3, т. 3 НПК).
\nНеоспореният от вносителите чл. 69, ал. 2 ЗСВ удължава мандата на съдебните заседатели след предвидения срок. В резултат на продължаване на мандата на съдебните заседатели, които участват в разглеждането на неприключили дела в съответната съдебна инстанция на основание чл. 69, ал. 2 ЗСВ, считано от влизане в сила на ЗИДЗСВ – 04.01.2011 г. до настоящия момент, те участват в правораздавателната дейност на основание удължения на законово ниво мандат, поради което и искането всъщност се отнася само за времето от 01.01.2010 г. до 04.01.2011 г. Придаването на обратна сила на чл. 69, ал. 2 ЗСВ означава, че разпоредбата се връща назад към 01.01.2010 г., когато е изтекъл мандатът на избраните съдебни заседатели, и за времето от тази дата до 04.01.2011 г. се придава ново правно значение на факта на участие на съдебните заседатели при разглеждане на делата, независимо че това е станало след изтичане на мандата им, а именно приема се, че те са легитимно избрани и могат да изпълняват правомощията си и през това време.
\nВ случая се придава обратно действие на една разпоредба от Закона за съдебната власт с устройствен характер. Касае се до допустимо изключение от правилото, а и необходимостта е изключителна, защото се цели да се довършат започнатите с участието на съдебни заседатели с изтекъл мандат дела. По този начин започнатите дела ще бъдат приключени и няма да се налага разглеждането им да започне отначало с новоизбрани съдебни заседатели, както и ще се обезпечи правната сигурност и стабилитетът на постановените съдебни актове, за да не бъдат отменени на това основание и делата върнати за ново разглеждане. Като краен резултат по този начин се гарантира изискването на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС за разглеждане на делата в разумен срок.
\nСъгласно чл. 5, ал. 5 от Конституцията всички нормативни актове се публикуват и влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок. И чл. 14, ал. 1 ЗНА допуска възможността да се даде обратна сила на нормативен акт по изключение, което да стане с изрична разпоредба. Основният закон наред с прокламирането на правилото за действие на нормативните актове за в бъдеще (ex nunc) допуска възможността правилото да търпи изключения в случаите, когато законодателят счита, че трябва да се определи друг срок за влизане в сила на закон или отделни негови разпоредби, след тридневния срок от обнародването или преди този срок. Недопускането на обратно действие, изрично уредено в чл. 5, ал. 3 от Конституцията и чл. 14, ал. 3 ЗНА, се отнася единствено до наказателните закони, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените, защото не може да се влошава положението на наказателно отговорните лица. Правилото за неретроактивност на правните норми трябва да се прилага във всички случаи, когато се цели с нови правни норми засягане на права или създаване на задължения за минало време, но не важи за случаите, когато от правните нормативни актове се придобиват права. Разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗСВ има устройствен характер, поради което не е забранено ретроактивното й действие.
\nМандатът на съдебните заседатели е определен в закона и извършената промяна с чл. 69, ал. 2 ЗСВ е в посока на неговото удължаване, поради което § 136 ПЗР ЗИДЗСВ цели удължаването на мандата да се приложи спрямо изминал период от време преди изменението на закона. Особеностите на случая и неговата изключителност дават основание на Конституционния съд да приеме, че оспорената част на § 136 ПЗР ЗИДЗСВ има своето оправдание, защото премахва една аномалия, която би довела до непредвидими негативни правни последици, като подобен извод съдът вече е правил в Решение № 9 от 1996 г. по к.д. № 9 от 1996 г. Конституционният съд вече се е произнасял по въпроса за обратното действие на законите, като е приел, че то не нарушава Конституцията и тя не изключва правото на Народното събрание да приема норми с обратна сила.
\nТова е рядко и нежелателно явление, но възможността да се преуреждат отношенията със закон с обратна сила не може да бъде отречена, защото поначало Конституцията не изключва правото на Народното събрание да приема норми с обратна сила и извън изричното изключение по чл. 5, ал. 5 от Конституцията очевидно не съществува обща забрана за други случаи. В този смисъл са Решение № 7 от 2001 г. по к. д. № 1 от 2001 г., Решение № 9 от 1992 г. по к. д. № 4 от 1992 г., Решение № 18 от 1997 г. по к. д. № 12 от 1997 г. и Конституционният съд не намира основания за промяна на практиката си. Вносителите на искането се позовават на постановеното от съда Решение № 14 от 2010 г. по к. д. № 17 от 2010 г., но то е постановено при различни факти, защото в него не става въпрос за обратно действие на закон, а за противоречащо на конституционните изисквания действие на законодателния орган да легализира за минало време структурни промени, извършени в изпълнение на обявен за противоконституционен закон.
\nАтакуваната разпоредба има обратно действие и засяга статуса на съдебните заседатели за изминал период от време, а не засяга придобити субективни права, стабилността на правовия ред и законовата уредба, както и не създава санкции. Предвидената възможност правна норма от закона да ретроагира е обусловена от извънредни обстоятелства и е мотивирана с полза от по-висш обществен интерес, свързан с приключването на започнатите наказателни дела, по които участват съдебни заседатели.
\nПо горните съображения съдът приема, че придадената с § 136 ПЗР ЗИДЗСВ обратна сила от 1 януари 2010 г. на чл. 69, ал. 2 ЗСВ не противоречи на чл. 5, ал. 5 от Конституцията и не нарушава принципите на правовата държава, а обратно – допринася за създаване на правна сигурност и за разглеждане на делата в разумен срок, поради което искането в тази му част следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
\nКато се ръководи от изложеното и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията, Конституционният съд РЕШИ:
\nОбявява за противоконституционни чл. 411а, ал. 4 и чл. 411д, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изменен, бр. 61 от 2011 г.).
\nОбявява за несъответен на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи чл. 411д, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изменен, бр. 61 от 2011 г.).
\nОбявява за противоконституционни чл. 26а; чл. 35, ал. 3; чл. 42, ал. 2 в частта „съдия, прокурор или следовател, който“; чл. 50 в частта „съдия, прокурор или следовател“; чл. 75; чл. 164, ал. 3 и 6 в частта „съдия или прокурор, който“; чл. 171, ал. 1 в частта „явно гласуване и“; чл. 178, ал. 4; чл. 194в и 209а от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 2007 г.; последно изменен и допълнен, бр. 45 от 2011 г.), както и § 126, ал. 1 и § 130 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ДВ, бр. 1 от 2011 г.).
\nОтхвърля искането в останалата му част.
\nСъдиите Емилия Друмева, Благовест Пунев, Стефка Стоева и Румен Ненков са подписали решението с особено мнение в частта относно чл. 171, ал. 1 ЗСВ за начина на гласуване във ВСС при назначаване на административните ръководители в съдебната власт.
\nСъдиите Благовест Пунев и Румен Ненков са подписали решението с особено мнение и в частта относно чл. 42, ал. 2; чл. 50; чл. 164, ал. 3 и 6; чл. 178, ал. 4; чл. 194в; чл. 209а ЗСВ, § 126 и 130 ПЗР ЗИДЗСВ, както и със становище по чл. 75 ЗСВ.
\nСъдия Цанка Цанкова е подписала решението с особено мнение в частта относно чл. 42, ал. 2; чл. 50; чл. 164, ал. 3 и 6 и чл. 178, ал. 4 ЗСВ.
\nПредседател: Евгени Танчев ОСОБЕНО МНЕНИЕ по конституционно дело № 6 от 2011 г. на конституционните съдии Емилия Друмева, Благовест Пунев, Стефка Стоева и Румен Ненков Подписваме решението с особено мнение в частта относно начина на гласуване на членовете на ВСС при избор на административни ръководители в органите на съдебната власт, защото считаме, че чл. 171, ал. 1 ЗСВ в частта „явно гласуване и“ не е противоконституционен.
\nНе споделяме извода на мнозинството, че чл. 171, ал. 1 ЗСВ в оспорената част противоречи на чл. 131 от Конституцията. В решението противоречието само е отбелязано, без да е обосновавано, а развитите доводи са за логическа последователност и хипотетични предположения с намесване на заместниците на административните ръководители, без да се отчита достатъчно самостоятелността на новата длъжност „административен ръководител“, както и тази на заместника му. Неслучайно в решението не се цитира текстът на чл. 131 от Основния закон, на който мнозинството се позовава при установяване на противоконституционност на оспорената разпоредба, съгласно който решенията на ВСС за назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на съдии, прокурори и следователи, както и предложенията, които той прави по чл. 129, ал. 2, се приемат с тайно гласуване. От разпоредбата е видно, че Конституцията не изисква тайно гласуване при назначаване на административните ръководители в органите на съдебната власт, поради което и не приемаме, че явното гласуване по чл. 171, ал. 1 ЗСВ е противоконституционно. Обратното означава Конституционният съд да дописва Конституцията и да й се придава смисъл, какъвто конституционният законодател не й е дал.
\nАдминистративният ръководител в органите на съдебната власт е създаден с чл. 129, ал. 6 с първата поправка на Конституцията от 2003 г. не само за да въведе мандатност на длъжността, както се твърди от мнозинството. Разпоредбата урежда „назначаването на административните ръководители“ по идентичен начин на уредбата относно назначаването на съдии, прокурори и следователи в чл. 129, ал. 1 от Конституцията и на приемането на предложение за назначаване на тримата ръководители по чл. 129, ал. 2 от нея. Следва да се отбележи фактът, че административните ръководители не са включени в кръга от длъжности в съдебната власт, за които чл. 131 от Конституцията изисква тайно гласуване, както при приемането на ал. 6 на чл. 129 през 2003 г., така и с изменението на чл. 131 през 2007 г., което недвусмислено сочи, че конституционният законодател не е имал намерението да уеднакви начина на гласуване с този, предвиден за изчерпателно изброените в чл. 131 лица. Първата поправка на Конституцията от 2003 г. създава и няколко преходни и заключителни разпоредби, които съдържат самостоятелна уредба относно назначаването на административните ръководители, в които също няма нито дума за тайно гласуване.
\nСчитаме, че след изменението на Конституцията от 2003 г. съществуват три отделни процедури за приемане на решения от ВСС за назначаване на различните длъжности в органите на съдебната власт. Първата по чл. 129, ал. 1 от Основния закон е свързана с назначаването на съдии, прокурори и следователи, което се извършва след конкурс, проведен чрез събеседване и с таен вот като гаранция за независимост. Не споделяме изразеното становище, че чл. 129, ал. 1 от Конституцията е основна разпоредба, защото от него следва, че ал. 2 и 6 на чл. 129 за назначаването на административните ръководители са второстепенни разпоредби. Не споделяме изразеното мнение, че чл. 129, ал. 1 и чл. 130, ал. 6, т. 1 от Конституцията еднакво изброяват длъжностите съдия, прокурор и следовател като общо понятие, без да отделят, посочват или разграничават други длъжностни наименования. Конституцията не съдържа подобно общо понятие „съдия, прокурор и следовател“ и изводите на мнозинството в тази част противоречат на Конституцията и на мотивите на настоящото решение в частта, с която е прието, че чл. 129, ал. 1 от Конституцията приравнява по статус съдии, прокурори и следователи, но не ги обединява в едно понятие.
\nВтората процедура е по чл. 129, ал. 2 от Конституцията относно приемане на предложение с мнозинство от две трети от членовете на ВСС до президента на републиката за назначаване и освобождаване на председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд и на главния прокурор, която конституционният законодател не е имал намерение да уеднакви с останалите административни ръководители.
\nТретата процедура е по чл. 129, ал. 6 от Конституцията и урежда назначаването на административните ръководители в органите на съдебната власт с мнозинство повече от половината от членовете на ВСС. Процедурата се отнася до ръководните длъжности, които са разграничени ясно от съдийските, прокурорските и следователските длъжности както на конституционно ниво от чл. 129, ал. 1 и 6 от Конституцията, така и от чл. 163 и 167 ЗСВ. За разлика от чл. 129, ал. 1 от Конституцията тук назначаването става след избор, кандидатите трябва вече да са съдии, прокурори или следователи (чл. 169 ЗСВ), тоест те вече трябва да са назначени с тайно гласуване от ВСС, назначаването е само за срока на мандата и то само „надстроява“ върху първото назначение.
\nЗа решенията, приемани от ВСС в първата и втората процедура, конституционният законодател е предвидил в чл. 131 тайно гласуване, а за назначаването на административните ръководители не е предвидил този начин на гласуване. След като Конституцията не изисква друго, то следва да се прилага правилото за приемане на решенията от ВСС, приложимо съгласно чл. 34, ал. 2 ЗСВ за всички останали решения – явното гласуване.
\nНе споделяме разбирането за липсата на разлика между назначенията на съдии, прокурори и следователи, от една страна, и на административни ръководители, от друга. Конституцията в чл. 133 е предоставила на законодателя със закон да уреди не само условията и реда за назначаване и освобождаване от длъжност на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите, както се твърди в решението, а изцяло организацията и дейността на съдилищата, на прокурорските и на следствените органи, в които правомощия попада и назначаването на административни ръководители по чл. 129, ал. 2 и 6 от Конституцията именно като ръководители на отделните звена в органите на съдебната система, на които е възложена организацията им. На основание конституционната делегация законодателят е предвидил в чл. 34, ал. 2 ЗСВ явно гласуване за всички решения на ВСС извън двата случая по чл. 131 от Конституцията, в които изисква друго.
\nОспорената разпоредба на чл. 171, ал. 1 ЗСВ не е изменителна. Тя не създава ново правно положение, защото няма предходна разпоредба в Конституцията или в ЗСВ, която да предписва тайно гласуване при назначаване на административен ръководител. Член 171, ал. 1 ЗСВ е само допълнен с думите „явно гласуване“, което допълнение го прави само по-ясен, конкретен и безспорен. По същество допълнението не е ново, а само повтаря какъв е начинът на гласуване, уреден като принципно положение в чл. 34, ал. 2 ЗСВ. Това повторение може да се обясни единствено със стремежа на законодателя да акцентира върху значението и прозрачността в назначенията на административните ръководители в съдебната власт. От този стремеж е продиктувано и предходното допълнение на чл. 171, ал. 1 ЗСВ (ДВ, бр. 33 от 2009 г.), свързано също с повторение на изискването за мотивиране решенията на ВСС.
\nПри липса на изискване в чл. 131 за тайно гласуване при назначаването на административните ръководители законодателят по целесъобразност следва да уреди начина на гласуване и той е преценил гласуването да е явно. Този начин на гласуване е в унисон с принципите на откритост и прозрачност, като осигурява назначенията на административните ръководители да стават с ясно изразен вот. С явното гласуване не се нарушава конституционната рамка, а напротив – дава се отговор на необходимостта от прозрачни назначения в независимата съдебна власт. Не споделяме довода в искането, че явното гласуване ще злепостави свободомислещите членове на ВСС и ще доведе до колегиалното неудобство. Доводът не е юридически, а и личното решение при гласуването на всеки от членовете на съвета, които съгласно чл. 130, ал. 2 от Конституцията и чл. 17, ал. 1 ЗСВ са с високи професионални и нравствени качества, не следва да се определя от начина на упражняване на вота.
\nКонституционни съдии:
\nЕмилия Друмева, Благовест Пунев, Стефка Стоева, Румен Ненков ОСОБЕНО МНЕНИЕ И СТАНОВИЩЕ по конституционно дело № 6 от 2011 г. на конституционните съдии Благовест Пунев и Румен Ненков Не сме съгласни с взетото от мнозинството съдии решение в отделни негови части, с които са обявени за противоконституционни разпоредби на Закона за съдебната власт (ЗСВ), последно изменен и допълнен със Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт, обн., ДВ, бр. 13 от 2011 г. (ЗИДЗСВ), както следва:
\nДействащите съдии и прокурори повече от всички останали юристи познават актуалните проблеми на съдебната администрация, не се нуждаят от допълнителна правна и психологическа подготовка относно дължимото поведение в съдебната зала, не се осланят на минали заслуги, а на доказани в настоящето теоретически и практически качества. Оспореното изискване изцяло е основано на професионални критерии, израз е на допустима законодателна преценка по целесъобразност, поради което не води до дискриминация на останалите юристи по смисъла на чл. 6, ал. 2, изр. 2 от Конституцията (в този смисъл вж. Решение № 8 по к. д. № 9 от 1994 г.).
\nОтделянето на 20 процента от свободните щатни бройки в съда, прокуратурата и следствието за външно първоначално назначаване чрез конкурс (чл. 178, ал. 1 ЗСВ) е законодателно решение, взето от Народното събрание в рамките на дискреционната му власт, предоставена от чл. 133 от Конституцията. В никакъв случай това правило не произтича пряко от самия основен закон. Затова ограниченото му приложение по отношение на специализираните съд и прокуратура, въведено с новата ал. 4 на чл. 178 ЗСВ, не е противоконституционно.
\nСъщото се отнася и за нормативните актове на Българската народна банка (чл. 41, ал. 1, т. 1 от Закона за Българската народна банка), ръководството на адвокатурата (чл. 121, ал. 1 от Закона за адвокатурата) и т.н. Надяваме се, че конституционосъобразността на тази законодателна практика не се поставя под съмнение от членовете на Конституционния съд. Тук е мястото дебело да подчертаем, че съдържанието на понятието „наредба“ като вид подзаконов нормативен акт не е установено на конституционно ниво, поради което не възприемаме подхода на мнозинството конституционни съдии да критикува съответната законова делегация с адресат Висшия съдебен съвет от позициите на чл. 7, ал. 2 ЗНА. Дори и ЗНА обаче не изключва възможността Висшият съдебен съвет като непосредствен адресат на ЗСВ да издава подзаконови нормативни актове за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на съответния нормативен акт от по-висока степен (в случая ЗСВ), стига да не изземва резервираната по силата на Конституцията компетентност на законодателя и това правомощие да му е изрично делегирано от самия закон (чл. 3 и 12 ЗНА).
\nЕто защо за нас остава открит въпросът на какво конституционно основание се отрича правото на Висшия съдебен съвет като орган, който администрира цялата съдебна система, да създава вътрешноорганизационни правила, наречени от законодателя наредби, по въпроси, които са непосредствено обвързани с изпълнението на конституционните му правомощия и същевременно са извън изрично включените от чл. 133 от Конституцията в предмета на задължително законодателно регулиране. В тази област нито един друг държавен орган, особено орган на изпълнителната власт, не може да разполага с компетентността да издава подзаконови нормативни актове, защото разделението на властите и независимостта на съдебната власт са принципи, издигнати от самата Конституция.
\nВпрочем правото на Висшия съдебен съвет чрез наредба да определи реда за атестиране на магистратите е признато изрично от Конституционния съд (вж. Решение № 13 по к. д. № 17 от 2002 г.) и ако се прави отстъпление от тази практика, причините трябва ясно да бъдат посочени. Предмет на наредбата по чл. 194в ЗСВ е редът за провеждане на конкурси, който трябва да се тълкува конформно с Основния закон в смисъл на вътрешноорганизационни правила, изцяло подчинени на установения от специалния отраслов закон ред за назначаване на съдии, прокурори и следователи. Същото се отнася и за методиката за атестиране на магистратите с наредбата по чл. 209а ЗСВ. От позициите на Конституцията обаче е недопустимо с подзаконов акт (наредба) на Висшия съдебен съвет да се установят и показателите за качеството на работата на магистратите, защото става въпрос за основни обществени отношения, които съгласно чл. 133 от Конституцията трябва да се уредят на законово ниво.
\nАко нашата теза беше възприета, нямаше да се наложи цялостно обявяване на противоконституционност на § 126 и 130 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИДЗСВ.
\nКонституционни съдии:
\nБлаговест Пунев, Румен Ненков ОСОБЕНО МНЕНИЕ по конституционно дело № 6 от 2011 г. на конституционния съдия Цанка Цанкова Не споделям решението на Конституционния съд:
\nВ чл. 164, ал. 3 и 6 ЗСД са посочени условията за назначаване за съдия в специализирания наказателен съд и прокурор в специализираната прокуратура и на съдия в апелативния специализиран наказателен съд и прокурор в апелативната специализирана прокуратура. Според чл. 178, ал. 4 ЗСВ разпоредбата за определяне чрез жребий по 20 на сто от броя на свободните длъжности в съда, прокуратурата и следствените органи за първоначално назначаване (чл. 178, ал. 1 ЗСВ) не се прилага за свободните длъжности в специализираните съдилища и прокуратури.
\nНамирам, че не е налице противоконституционност магистратите в специализирания наказателен съд да се избират между действащите съдии и прокурори по установената обща процедура. Посочените текстове са в съответствие с Конституцията, резонно и безпротиворечиво се свързват с останалите текстове на закона и логиката на изграждане на специализирания наказателен съд и специализираната прокуратура. Те са в рамките на конституционната делегация и отговарят и на целта на изменението на Закона за съдебната власт.
\nВсички изисквания за назначаване, различни от условията за назначаване на останалите съдии и прокурори, които Конституционният съд определя като допълнителни, трябва да се разглеждат в цялост и в тяхното единство и всички те са израз на законодателна преценка, основана на възлагането, което Конституцията прави в своя чл. 133. След като се приема, че съдът не е извънреден, а специализиран (чл. 119, ал. 1 К) и че са допустими допълнителни и р азлични условия за създаването, формирането и функционирането на този съд и прокуратура и за назначаването на съдии и прокурори в тях и това е в границите на конституционната рамка, позволяващо да се изгради този съд и в съответствие с чл. 133 К, то всяко условие, предвидено в закона, е конституционно допустимо, щом отговаря на изискването за законодателна целесъобразн ост.
\nМногократно в решението на Конституционния съд се подчертава, че ЗСВ поставя завишени изисквания към съдиите и прокурорите, а тези завишени изисквания се определят от закона, на който е възложено от Конституцията да реши всички въпроси по организацията и дейността на съдебната власт, в съответствие с чл. 8, чл. 117, ал. 1 и 2, чл. 127, чл. 129, ал. 1 на Конституцията. Следва да се има предвид, че изрично в чл. 127, т. 3 се посочва, че прокуратурата привлича към отговорност и поддържа обвинението по „наказателни дела от общ характер“ и отграничава тази дейност на прокуратурата от участието в „граждански и административни дела“ (чл. 127, т. 6). Няма съмнение, като се има предвид чл. 126, ал. 1 на Конституцията, че структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата, че понятието „съдия по наказателни дела“ е конституционно – не само познато, но и признато изрично от Основния закон. До същия извод води и чл. 128 К, отнасящ се до следствените органи, които изрично той включва в системата на съдебната власт. Всичко това несъмнено се отразява на изискванията към наказателното правосъдие и тези, които го осъществяват, още повече, когато се касае до специализиран съд, създаден за противодействие на организираната престъпност.
\nЩо се отнася до чл. 178, ал. 4 ЗСВ решението на законодателя отново е на целесъобразност, която е допустима с признаването на специализирания наказателен съд. Уредбата не е дискриминационна и с оглед очертаните цели на този съд. Още повече, че и процентът по чл. 178, ал. 1 ЗСВ се определя от закон, а не от Конституцията и законодателят може да предвиди различен процент, респ. да предвиди или отстрани изключението, съобразно своята преценка за професионална годност, като гаранция за постигане целите на съда. При създаването на специализирания наказателен съд, който е в съдебната система и е резултат на вътрешното преструктуриране, положително е съдиите и прокурорите вече да имат определения статус на такива, за да заемат посочените длъжности и в специализирания съд. Щом има изрична конституционна делегация, законодателят е, който прави преценката, включително и по съображения на континюитет в осъществяване на вида съдебна дейност. Професионализмът не трябва да се схваща тясно, а като общо понятие, обхващащо всички елементи и критерии, някои от които сочи и Конституционният съд, включително и познаване на проблемите в тяхната връзка и актуалност.
\nРазвитието и усъвършенстването на съдебната система през годините са свързани с все по-високи изисквания за знание, теоретични и практически умения, професионална практическа подготовка, което е една гаранция за независимост и безпристрастност. Законодателят не само не е ограничен да въвежда допълнителни изисквания, но и ограничаването на разбирането за професионализъм не е в съгласие с целите на реформата в системата на съдебната власт.
\nНе споделям становището на Конституционния съд за противоконституционност на разпоредбите в частта „съдия, прокурор или следовател, който“ в чл. 42, ал. 2 и 3 и в частта „съдия, прокурор или следовател“ в чл. 50 ЗСВ. Подходът на законодателя е както в посочения вече чл. 164, ал. 3 и 6 ЗСВ. Водещ е признакът квалификация, професионализъм и познаване на нещата в съдебната система към момента на избора. На тези условия могат да отговорят най-добре именно тези, които работят в системата на съдебната власт. Изменението на чл. 42, ал. 2 и 3 ЗСВ, извършено с параграф 13 на ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 1 от 2011 г.), е израз на законова целесъобразност, резултат от опита в работата на инспектората и високата отговорност и очаквания към главния инспектор. Няма противоконституционност и в това, че изискването е различно за главния инспектор и инспекторите, чиито функции са различни (сравни чл. 132а К). Не може като основание за противоконституционност да се сочи дискриминация по причина обществено положение (чл. 6 К), тъй като сме в област на материя, предоставена от Конституцията за решаване от закон. Още по-малко може да се говори за нарушаване принципа на равенство, тъй като изискването, посочено в закона, е част от преценката за наличие на професионализъм, степен на този професионализъм и е предварителна законова гаранция за способност за удовлетворяване високите отговорности, които са възлагат.
\nКонституционосъобразността на чл. 50 ЗСВ е свързана с възприетото относно чл. 42, ал. 2 и 3 ЗСВ.
\nКонституционен съдия: Цанка Цанкова 12532