Решение № 6 от 27 март 2018 г. по конституционно дело № 10 от 2017 г.

Държавен вестник Конституционен съд брой: 32, от дата 13.4.2018 г. Официален раздел / КОНСТИТУЦИОНЕН СЪД стр.10 Решение № 6 от 27 март 2018 г. по конституционно дело № 10 от 2017 г. РЕШЕНИЕ № 6 от 27 март 2018 г. по конституционно дело № 10 от 2017 г. Конституционният съд в състав: председател: Борис Велчев, членове: Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, Георги Ангелов, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, при участието на секретар-протоколиста Росица Симова разгледа в закрито заседание на двадесет и седми март 2018 г. конституционно дело № 10/2017 г., докладвано от съдията Таня Райковска. Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията на Република България. Делото е образувано на 17.11.2017 г. по искане на пленума на Върховния касационен съд (ВКС) за установяване на противоконституционност на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно и на чл. 411а, ал. 1, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно изм. и доп., бр. 7 от 19.01.2018 г.), както и за произнасяне за съответствие на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от НПК с международен договор, по който България е страна, а именно с чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи – КЗПЧОС (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г. с последвали изменения). Вносителят счита, че чрез оспорената разпоредба на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от НПК ревизионните актове, докладите по чл. 19 от Закона за държавната финансова инспекция (ЗДФИ) и одитните доклади по чл. 56 от Закона за сметната палата (ЗСП) се приравняват на доказателствено средство в наказателния процес. Според ВКС оспорената разпоредба противоречи на чл. 121, ал. 1 от Конституцията, установяващ конституционното изискване съдилищата да осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес, както и че не е в съответствие с чл. 6 КЗПЧОС за правото на справедлив процес по отношение на изискванията за състезателност и равенство на средствата за правна защита. Поддържа се, че приравняването на изброените документи на писмени доказателствени средства е в конфликт с изискването на чл. 121, ал. 1 от Конституцията, доразвито в чл. 105, ал. 2 НПК. Пленумът на ВКС излага съображения, че не може да се възприеме писменият документ по чл. 19 във връзка с чл. 17 ЗДФИ да възпроизвежда факти от обективната действителност (които са доказателства в процеса), защото той съдържа фактически констатации, съставляващи логически изводи на съответния държавен орган въз основа на анализа на събраните от него материали, а не удостоверява факти от обективната действителност. Според вносителя аналогични характеристики имат докладите по чл. 56 от ЗСП, които са определени като „доклади със становища по отчети за изпълнение на бюджети“, защото съдържат оценка на съответния държавен орган по отношение на отчет за изпълнение на бюджет, а не за удостоверяване на обстоятелства от обективната действителност. Изложено е разбирането, че изискването за „състезателно производство“ по чл. 6 КЗПЧОС се проявява в това, всяка страна да има възможност да се запознае и да коментира в процеса представените от другата страна становища и доказателства, а „равенството на средствата“ изисква на всяка страна да бъдат предоставени разумни възможности да представи позицията си при условия, които не я поставят в съществено по-неблагоприятно положение от другата страна. Пленумът на ВКС твърди, че чрез оспорената разпоредба на доказателствен материал, събран по ред извън НПК и от орган, различен от ръководно-решаващия в наказателния процес, се придава същото значение като на доказателства, събрани по реда и със способите, предвидени в НПК. Вносителят счита, че е недопустимо приравняването на изброените в чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от НПК писмени документи на писмени доказателствени средства, понеже доказателствата, установявани с тях, не са събрани и проверени в състезателна процедура с обезпечаване на равенство на средствата. Пленумът на ВКС обосновава в искането до Конституционния съд, че разпоредбата на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК следва да бъде приета за противоконституционна, „тъй като възлагането на специализирания наказателен съд на разглеждане на дела за определени престъпления, извършени от определени категории субекти, дава на този орган на съдебната власт характеристика на извънреден съд“. Такива извънредни съдилища не се допускат съобразно чл. 119, ал. 3 от Конституцията и функционирането им противоречи на принципа за правовата държава – чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Излага се и противоречие с конституционния принцип на равенство на гражданите пред закона – чл. 6, ал. 2 от Основния закон. Според вносителя това оспорено допълнение в чл. 411а, ал. 1 НПК представлява съществено отстъпление от идеята, че компетентността на специализираните съдилища се определя единствено съобразно предметен критерий, свързан с правната квалификация на деянието. Съчетаването на предмета и субекта като критерий за подсъдност не би могло да обоснове „специализация“. Сочат се отклонения от общоустановените правила, важими за съдилищата както в НПК (по-кратък срок за насрочване на делото в разпоредително заседание), така и в отделни текстове на Закона за съдебната власт, относими към командироване на съдии и критерии за определяне на допълнителни възнаграждения. С определение от 16 януари 2018 г. Конституционният съд е допуснал искането на пленума на Върховния касационен съд за разглеждане по същество. Като заинтересовани институции по делото са конституирани Народното събрание, президентът, Министерският съвет, министърът на правосъдието, министърът на финансите, главният прокурор, омбудсманът, Висшият съдебен съвет и Висшият адвокатски съвет. Отправена е покана за писмени становища до Съюза на юристите в България, Съюза на съдиите в България, Българската съдийска асоциация, Асоциацията на прокурорите в България, Камарата на следователите в България, Фондация „Български адвокати за правата на човека“, Асоциацията за европейска интеграция и права на човека. Поканени са да дадат писмено правно мнение по предмета на делото проф. д-р Маргарита Чинова, проф. д-р Никола Манев, проф. д-р Веселин Вучков, проф. д-р Пенчо Пенев, проф. д-р Снежана Начева, доц. дюн Георги Митов, доц. д-р Гергана Маринова, доц. д-р Екатерина Салкова, доц. д-р Наталия Киселова. След образуването на делото е постъпило искане от Висшия адвокатски съвет за установяване противоконституционност на редица разпоредби от Наказателно-процесуалния кодекс, групирани в 11 параграфа, в които са изложени законовите текстове, уреждащи различни въпроси на регламентацията на процедурата в наказателното производство и съображенията на вносителя за тяхната противоконституционност. Искането е дало основание на 28.11.2017 г. да бъде образувано конституционно дело № 12/2017 г. Допуснато е за разглеждане по същество с определение от 23.01.2018 г., по него са конституирани същите заинтересовани институции и са поканени да дадат становища по предмета на делото неправителствени организации и изтъкнати специалисти от науката. С нарочно определение от същата дата Конституционният съд, след като е констатирал идентичност в исканията на вносителите по двете дела относно установяване на противоконституционност на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК, сходство в изложените основания и съображения, а именно, че специализираният наказателен съд има характеристиката на извънреден съд, което не се допуска от чл. 119, ал. 3 от Конституцията и противоречи на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), е постановил присъединяване на част от предмета по к. д. № 12/2017 г., обхванат от т. 11 от диспозитива на посоченото по-горе определение към к. д. № 10/2017 г., за съвместно разглеждане и решаване. Според Висшия адвокатски съвет разпоредбата на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК противоречи на принципите на правовата държава (Преамбюл, чл. 4, ал. 1), чл. 6, ал. 2, чл. 31, ал. 3 и 4, чл. 117, ал. 2, чл. 119, ал. 3, чл. 121, ал. 1 от Конституцията, защото специализираният наказателен съд притежава характеристиката на извънреден съд, какъвто Конституцията не допуска (чл. 119, ал. 3). От заинтересованите институции писмено становище са представили Министерският съвет, министърът на правосъдието, министърът на финансите, главният прокурор, Висшият съдебен съвет. Становище по предмета на делото са предложили още Съюзът на юристите в България, Съюзът на съдиите в България, Асоциацията на прокурорите в България, Камарата на следователите в България. Писмено правно мнение са дали доц. дюн Георги Митов, доц. д-р Екатерина Салкова и доц. д-р Наталия Киселова. Съюзът на юристите в България, Съюзът на съдиите в България и Камарата на следователите намират исканията за основателни и застъпват позиция да бъдат уважени. Според тях с оспорената разпоредба на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК се въвежда на практика извънреден вид подсъдност за дела, разглеждани от специализирания наказателен съд, които попадат извън предметната подсъдност, посочена в т. 1, 2 и 3 на чл. 411а, ал. 1 НПК, с което обичайната местна подсъдност ще бъде заобиколена поради длъжностното качество на субекта на престъплението. Поддържат, че определянето на подсъдността по субект, а не по предмет характеризира специализирания наказателен съд като извънреден. Сочи се несъответствие с посочените в Решение № 10 от 2011 г. по к. д. № 6/2011 г. критерии по отношение на условията и реда за назначаване на съдиите, както и възможност за поставяне на магистратите от специализираните наказателни съдилища в привилегировано положение заради различие в критерия за получаване на допълнително възнаграждение. По отношение на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от НПК поддържат, че се създава възможност за въвеждане на доказателствен материал, който не е събран чрез предвидени в наказателно-процесуалния закон способи, а е събран и проверен от други държавни органи и по друг процесуален ред. Твърдят, че оспорената разпоредба противоречи на чл. 121, ал. 1 от Конституцията и на принципите на наказателния процес, както и на принципите за равнопоставеност на страните в процеса, гарантирани от българското законодателство и от чл. 6 на КЗПЧОС. Обратното виждане застъпват Министерският съвет, министърът на правосъдието, министърът на финансите, главният прокурор, Висшият съдебен съвет, Асоциацията на прокурорите в България, както и доц. дюн Георги Митов, доц. д-р Екатерина Салкова и доц. д-р Наталия Киселова, които намират исканията за неоснователни. Според тях делата за корупционни престъпления, извършени от лица, заемащи висша публична длъжност, са със значим обществен интерес не само във вътрешен аспект, а и с оглед изпълнение на международни задължения на българската държава, произтичащи от ратифицираната със закон, приет от 40-то Народно събрание на 3 август 2006 г. – обн. ДВ, бр. 66 от 15.11.2006 г., Конвенция на ООН срещу корупцията. Законодателната преценка за възлагане на посочени дела за разглеждане от специализирания наказателен съд и определянето на тази подсъдност не придава извънредност на специализирания наказателен съд. Застъпва се виждането, че няма конституционна пречка специализираният наказателен съд да разглежда дела при съчетаване на двата критерия – както с оглед предмета, така и с оглед субекта, защото такава уредба е въпрос на законодателна целесъобразност и не противоречи на даденото разрешение в практиката на Конституционния съд (Решение № 10 от 2011 г. по к. д. № 6/2011 г.). В становищата и правните мнения се посочва, че предметната и субектната подсъдност в оспорваната разпоредба са точно определени чрез изрично и изчерпателно изброяване както на видовете престъпления, така и на длъжностното качество на техните извършители, и този подход не се отрича в цитираното по-горе решение на Конституционния съд. Поддържа се, че специализираният наказателен съд прилага същите процесуални правила като общите съдилища – еднакви са правата на участниците в наказателното производство, еднакви са правилата относно мерките за процесуална принуда, еднакви са доказателствените правила и процедури, еднакви са правилата за провеждане на съдебните заседания, а присъдите и решенията на апелативния наказателен съд подлежат на контрол за законосъобразност от Върховния касационен съд. Установяването на по-кратък процесуален срок за насрочване на делото в разпоредително заседание не води до извод за специално процесуално правило в съществено отклонение от общите правила в процеса, при зачитане на трайната практика в наказателно-процесуалното законодателство за създаване на особени правила за някои дела в отклонение от общите правила, включително установяване на по-кратки срокове, като са изброени такива законодателни разрешения по отношение на бързото производство, на незабавно производство и други съкратени срокове по НПК. Позовавайки се на практиката на Конституционния съд – Решение № 16 от 1998 г. по к. д. № 7/1998 г., обосновават тезата, че не е налице противоречие с конституционния принцип по чл. 6, ал. 2 за равенство на гражданите пред закона, тъй като възможността за разглеждане на делата по чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК на три инстанции съставлява още един аргумент, изключващ тезата за извънредност на специализирания наказателен съд. Твърдят, че не е налице поддържаната от пленума на ВКС противоконституционност на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от НПК, изразяваща се в противоречието му с чл. 121, ал. 1 от Конституцията. Заемат позиция за неприемливост на тезата, че с оспорваното допълнение в чл. 127, ал. 1 НПК се нарушава изискването за осигуряване на състезателност и равенство на средствата, доколкото фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото и допринасят за тяхното изясняване, могат да бъдат установявани, събирани и проверявани чрез всички допустими доказателствени средства, а в съдебната фаза на процеса доказателствените материали се събират, допускат и проверяват под ръководството на съда. Подчертава се, че страните в процеса имат равни възможности да изискват от съда събиране и проверка на всякакви доказателства, да изискват спазването на всички законови изисквания относно допускането, събирането и прилагането на писмените доказателствени средства, което осигурява равни възможности на страните в съдебния процес да влияят на оценката на съда, който е задължен да формира вътрешното си убеждение въз основа на събраните доказателства, и то не само по искане на страните, но и по свой почин. Според тези становища и правни мнения оспорената законова уредба не придава по-голяма доказателствена сила на ревизионните актове, на докладите по чл. 19 от ЗДФИ и по чл. 56 ЗСП, тъй като те нямат самостоятелно значение, а се преценяват съвместно с останалите доказателства. Отхвърлят и тезата, че е нарушен чл. 6, т. 1 от КЗПЧОС относно правото на справедлив процес, като сочат, че допустимостта и оценяването на доказателствата не са предмет на уредба в КЗПЧОС и Европейският съд по правата на човека оставя тази преценка на националното законодателство. Конституционният съд, като обсъди съображенията и доводите в исканията, становищата на заинтересованите институции, постъпилите правни мнения и релевантната правна уредба, прие следното: По искането за установяване на противоконституционност на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от НПК и несъответствие с чл. 6 КЗПЧОС: Оспорването от пленума на ВКС на допълнението в чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от НПК се основава на тезата, че приравняването на ревизионните доклади, одитните доклади по чл. 56 ЗСП и докладите по чл. 19 ЗДФИ на доказателствени средства в наказателното производство е в противоречие с чл. 121, ал. 1 от Конституцията, установяващ конституционно изискване съдилищата да осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебното производство, както и не е в съответствие с разпоредбата на чл. 6 КЗПЧОС за правото на справедлив процес по отношение на изискванията за състезателност и равенство на средствата. Действително в чл. 127, ал. 1 НПК освен писмените доказателствени средства, събрани по реда на НПК, законодателят е определил като такива и документи, които са съставени в друго производство извън наказателния процес. Сред тях са докладите и приложените към тях документи относно разследванията на Европейската служба за борба с измамите, а с оспорваното допълнение са добавени и: 1) ревизионните актове, с които са установени данъчни задължения и задължения за задължителни здравни осигуровки, и приложените към тях ревизионни доклади; 2) докладите по чл. 19 от Закона за държавната финансова инспекция от извършени финансови инспекции, и 3) одитните доклади по чл. 56 от Закона за Сметната палата и приложените към тях документи. Още през 2010 г. при предишно изменение на НПК към писмените доказателствени средства в чл. 127, ал. 1 са добавени и „други документи“, включително и докладите, и приложените към тях документи относно разследванията на Европейската служба за борба с измамите. Инкорпорирането на посочените доклади и документите към тях е в съответствие с действащия към този момент Регламент (ЕО) № 1073/1999 на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 г. относно разследванията, провеждани от Европейската служба за борба с измамите (OLAF). В чл. 9, т. 2 от регламента е въведено правилото, че „Докладите, изготвени на тази основа, представляват допустимите доказателства в административното и наказателното производство на държавите членки, където използването на тези доказателства е признато за необходимо и по същия начин и условия, допустими при административните доклади, изготвени от инспектори от националната администрация. Тези доклади са предмет на оценка по същите правила като тези, приложими за административните доклади, изготвени от инспектори от националната администрация, и имат същата доказателствена стойност като тях.“ Понастоящем цитираният регламент е отменен и заместен с нов Регламент (ЕС, ЕВРАТОМ) № 883/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 11 септември 2013 г. (OB, L 248/1 от 18 септември 2013 г.), в който се съдържат аналогични правила – чл. 11, т. 2. След като регламентът има пряко и непосредствено действие и не налага законодателна намеса на държава членка, българският законодател, макар и в обратен ред на приравняване, е добавил с оспорваното изменение в чл. 127, ал. 1 НПК и конкретно посочените актове и доклади на инспектори от националната администрация. Според чл. 105, ал. 1 НПК доказателствените средства служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или на други доказателствени средства. Недопустимостта в наказателния процес на доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвиден в НПК, е своеобразна гаранция за разкриване на обективната истина, като цели въвеждането в процеса на източници на информация относно обстоятелствата от предмета на доказване, които в максимална степен гарантират достоверността. Въвеждането на тези ограничения не означава, че във всички случаи се гарантира в максимална степен (100 %) достоверността на информационните носители, независимо дали става въпрос за писмени доказателствени средства, или за свидетелски показания и обяснения на обвиняемия. Защото събирането на гласни и други доказателствени средства при спазване на всички процесуални правила, включително на принципите на гласност и непосредственост, също не изключва опасността те да се окажат недостоверни. В доктрината се сочи, че писмените доказателствени средства се явяват винаги документи, изготвени съобразно изискванията на закона, който допуска да се установяват с тях известни факти, имащи значение за процеса. Доказателствените средства се явяват актове на самия процес, органическа част от процеса, процесуални средства за установяване на интересуващите делото факти. Тези средства са предварително определени в кодекса и са такива, каквито ги създава законодателят. В сложния процес на доказване доказателствените средства имат за задача да възпроизведат и да доведат до знанието на съда, прокуратурата или органа по разследване онези факти, въз основа на които съответният орган може да изгради вътрешното си убеждение. Предвид провежданото разграничение между доказателства и доказателствени средства, каквото невинаги се откроява в наказателнопроцесуалното право на други държави, при което всички информационни носители се приемат за доказателства, стига да са относими, е налице известна непоследователност както в правната теория, така и в НПК при включването на някои документи в категорията на писмените доказателствени средства. Така правната доктрина у нас приема, че писмени доказателствени средства могат да бъдат и други документи освен изготвените в рамките на висящо наказателно производство, напр. акт за раждане, акт за смърт, нотариален акт и пр. Макар и съставени в друго производство, приравнените на писмени доказателствени средства актове и доклади ведно с приложените към тях документи не се ползват с презумирана формална доказателствена сила, тъй като обективната истина в наказателното производство може да се разкрива само и единствено по реда и със средствата, предвидени в НПК. Визираните от чл. 127, ал. 1 НПК документи могат да бъдат ценени само съчетано с други доказателствени средства, събрани по установения ред. Както в чл. 19 ЗДФИ, така и в чл. 58 от ЗСП се предвижда, че при наличие на данни за извършено престъпление тези доклади заедно с материалите към тях се изпращат на прокуратурата, което означава, че те се проверяват и оценяват със способите и средствата на наказателното производство, а не се приобщават механично към доказателствения материал. Конституционният съд не приема тезата на вносителя, че с допълнението на чл. 127, ал. 1 НПК се нарушава изискването за осигуряване на състезателност и равенство на средствата. Фактическите данни, свързани с обстоятелствата по конкретното дело, могат да бъдат установявани, т. е. събирани и проверявани чрез всички допустими доказателствени средства. В тази връзка чл. 107, ал. 3 НПК задължава съда и органите на досъдебното производство служебно да събират и проверяват всички доказателства, които са в полза на обвиняемия, а ал. 5 ги задължава да подложат на внимателна проверка всички събрани доказателства. В синхрон с посочените изисквания и като допълнително предвидена гаранция за справедлив процес е и новосъздадената ал. 2 на чл. 127 НПК, според която „обвинението и присъдата не могат да се основават само на данните от ревизионните актове, докладите по чл. 19 от Закона за държавна финансова инспекция, одитните доклади по чл. 56 от Закона за Сметната палата, докладите относно разследванията на Европейската служба за борба с измамите и приложените към тях документи“, т. е. последните нямат самостоятелно доказателствено значение, още по-малко приоритет. Чрез оспорваното допълнение в чл. 127, ал. 1 НПК не се въвеждат ограничения по отношение на ръководно-решаващия орган в наказателния процес както с оглед оценка за относимост на доказателствата, тъй като не се възпрепятства събирането на фактическите данни, необходими за пълното, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото, така и с оглед оценката за допустимост на други доказателствени средства, чрез които се събират доказателства, оборващи изводите на органите, съставители на посочените документи, и удостоверените с тях обстоятелства. Освен това не се ограничава оценката за достоверност на нововъведените писмени доказателствени средства, защото чл. 14, ал. 2 НПК съдържа правилото, съгласно което „доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила“. Гаранция за това е и новата ал. 2 на чл. 127 НПК. Отсъстват също така ограничения за съда, прокурора и разследващите органи в наказателния процес и в оценката за достатъчност на събраните доказателства (чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 3 и 5 НПК). Според Конституционния съд „осъществяването на справедливо правосъдие съставлява една от целите на Конституцията и полагайки основите на справедливия наказателен процес, Основният закон неслучайно се въздържа да придаде различна сила на отделните видове доказателства и доказателствени средства или да установи такива с предварително определена сила“ (Решение № 10 от 2010 г. по к. д. № 10/2010 г.). В съответствие с принципа за вземане на решенията по вътрешно убеждение НПК не допуска формални доказателства с обвързваща за съда сила. Видът и особеностите на използваните процесуални средства за доказване не могат формално да предрешат дали някои от тях заслужават повече доверие, а други по-малко и това разбиране е в интерес на доброто правосъдие. Конституционният съд отбелязва, че съгласно цитираното решение „веществените доказателствени средства, изготвени или събрани по реда за специалните разузнавателни средства, на общо основание, така както всички останали веществени доказателствени средства, подлежат на оспорване и проверка за достоверност в хода на състезателно съдебно следствие. Те могат да бъдат оборвани чрез допустимите процесуални средства и способи за доказване.“ Този извод е относим за всички доказателствени средства, тъй като в съответствие с чл. 14, ал. 2 НПК никое от тях няма предварително определена сила и всяко от тях в съответствие с чл. 107, ал. 5 НПК следва да бъде проверено чрез съпоставката му с другите доказателствени средства. Следва да се отчете и фактът, че освен изключението по чл. 31, ал. 2 от Конституцията няма друго конституционно основание за предварително придаване на различна сила на отделните видове доказателствени средства. Отношение към предмета на настоящото дело имат и конституционните гаранции за ефективно реализиране на правото на защита на обвиненото лице чрез обективно и честно правораздаване. Конституционният съд в своята практика е посочил, че „разпоредбата на чл. 121, ал. 1 от Конституцията вменява задължение за осигуряване на равенство на страните в съдебния процес на съдилищата като орган на съдебната власт, а не на законодателната власт. Съдилищата са задължени да осигуряват равенство и състезателност на участниците в съдебния процес, като прилагат точно процесуалните закони в приетия от законодателя вид.“ (Решение № 4 от 2014 г. по к. д. № 12/2013 г.). Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи не провежда разграничение между доказателства и доказателствени средства. Допустимостта и оценяването на доказателствата поначало са извън нейния обхват, като тези въпроси следва да се решават от националното законодателство и вътрешните съдебни органи на съответната държава. Европейският съд по правата на човека позволява на държавите и по-широка свобода на преценка относно начина, по който процедират националните съдилища, например правилата за доказателствата, които прилагат, стига крайният резултат да е справедлив процес. В този смисъл с оспореното законодателно изменение предвид аргументацията по-горе не се създават предпоставки за провеждане на несправедлив наказателен процес. Възприетият от законодателя подход при допълнението на чл. 127, ал. 1 НПК не се отклонява от разбирането на КЗПЧОС, че доказателствата трябва да бъдат събирани и проверявани в хода на публично съдебно производство в присъствието на обвиненото лице и при отчитане правото му да разполага с равни възможности да се противопостави на тезата на обвинителната власт в контекста на състезателното начало. По изключение отклонения от този принцип са позволени, но само ако справедливият процес изисква балансиране на интересите на защитата с интересите на другите участници в процеса. В заключение Конституционният съд приема с оглед изложената по-горе аргументация, че с оспорената разпоредба на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от НПК не се създават предпоставки за провеждане на несправедлив процес, тъй като не е налице конституционно недопустим дисбаланс в основните процедурни правила по доказването, установени за участниците в наказателното производство, въпреки използваната от законодателя не докрай прецизна законодателна техника по отношение на систематичното подреждане в НПК на включеното допълнение. По искането за установяване на противоконституционност на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК: В правната теория съдебната власт, уредена в глава шеста от Конституцията, се определя като система от европейски континентален тип. Според установеното от чл. 119, ал. 1 от Основния закон съдът правораздава. По своята същност правораздаването е монополна държавна дейност. Концентрацията на правораздаването в съдилищата е водещ признак на съвременната държава, закрепен конституционно в чл. 119, ал. 1 от Основния закон, в който се съдържа изброяване на видовете съдилища, а извънредни такива са недопустими (чл. 119, ал. 3 от Конституцията). Съдът се явява гарант за защита на основните права, свободи и законни интереси на правните субекти, както и за законосъобразното осъществяване на публичната власт от институциите и техните администрации. Основен принцип в осъществяването на съдебната власт е, че всеки правен субект разполага с право на справедлив и публичен процес пред безпристрастен и независим съд. Тази най-обща характеристика на централното звено в съдебната власт – съдилищата и тяхната функция да правораздават, разкрива неразривната връзка и с понятието за правова държава, основаващо се на разбирането за отричане на абсолютната власт в държавата, признаване господството на правото, инкорпориращо най-висши цивилизационни ценности, за гаранции и закрила на личната и политическата свобода чрез разделяне, ограничаване и балансиране при упражняването на държавната власт. Действащата Конституция на Република България не съдържа регламент, който да е относим пряко към дефинирането в детайли на понятията извънреден и специализиран съд по смисъла на чл. 119, ал. 2 и 3 и който да съдържа конституционно отправна точка за обособяването им като такива, принадлежащи към едната или другата група, съответно видовото им различие. Конституционният съд с Решение № 10 от 2011 г. по к. д. № 6/2011 г. във връзка със създаването на специализирания наказателен съд в Република България е очертал основните характеристики на двата вида съдилища, на основата на които е провел и съответно разграничение между тях. Като водещ отличителен белег е прието, че „особено съществено, за да не бъде определен специализираният наказателен съд като извънреден и да отговаря на изискванията за безпристрастност и независимост, е, на първо място, той да прилага общоустановените правила, които се съдържат в материалните и процесуалните закони, които прилагат общите съдилища, и на второ място – условията и редът за назначаване на съдиите в него да са същите, прилагани при назначаване на съдиите в цялата съдебна система“. С оспорваното допълнение на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК подсъдни на специализирания наказателен съд са делата за престъпления, изчерпателно посочени в чл. 201 – 205, 212, 212а, 219, 220, 224, 225б, 226, 250, 251, 253 – 253б, 254а, 254б, 256, 282 – 283а, 285, 287 – 289, 294, 295, 299, 301 – 307, 310, 311 и 313 от Наказателния кодекс, извършени от: а) народни представители; б) членове на Министерския съвет и заместник-министри; в) председатели на държавни агенции и държавни комисии, изпълнителни директори на изпълнителните агенции, и техните заместници; г) управителя на Националния осигурителен институт, управителя на Националната здравноосигурителна каса, изпълнителния директор и директорите на териториалните дирекции на Националната агенция за приходите; д) директора на Агенция „Митници“, началници на митници, митнически бюра и пунктове; е) членовете на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства; ж) областни управители и заместник областни управители; з) съдии, прокурори и следователи; и) членове на Висшия съдебен съвет, главния инспектор и инспекторите в Инспектората към ВСС; к) кметовете и заместник-кметовете на общини, кметовете и заместник-кметовете на райони и председателите на общински съвети. За да се позове на наличието на характеристики на извънреден съд по отношение на специализирания наказателен съд, във връзка с изменението на чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК от 2017 г. пленумът на ВКС твърди най-напред необосновано отстъпление от разбирането, че компетентността на специализираните съдилища се определя единствено съобразно предметен критерий, свързан с правната квалификация на деянието. Подобно виждане, но без изразена в същата степен категоричност – наличие само на един възможен критерий, се въвежда и в искането на Висшия адвокатски съвет. Пленумът на ВКС застъпва и тезата, че специализацията нямало как да бъде обвързана със субекта, доколкото особеното качество на дееца намира отражение в материалноправната норма, включително и в санкционната ù част, обичайно предвиждаща по-тежка наказателна репресия. Поддържа се в допълнение, че специализацията е свързана с предмета, с материята и не се изисква такава във връзка със субекта. Съчетаването на предмета и субекта като критерий за подсъдност на специализирания съд не може да обоснове „специализация“, при това липсвали ясни критерии, по които е очертана новата компетентност на специализираните съдилища. Вносителят се позовава и на част от Решение № 10 от 2011 г. по к. д. № 6/2011 г., с което според него Конституционният съд приема, че критерият за определяне на компетентността на специализирания наказателен съд е предметът на делото, а не качеството на извършителя на престъплението и че създаването на специализирания съд се основавало на разбирането той „да е специализиран по материя, а не по субект“. Конституционният съд не споделя отразените в исканията разбирания. Твърденията, че специализация на съдилищата е възможна единствено въз основа на предметен критерий, че специализация по отношение на заеманата от дееца длъжност е изключена и че специализиран съдия според Становище